Нашият патрон

Нашият патрон

Джани Родари (на италиански Gianni Rodari) е известен италиански писател, автор на детска литература. Родари е роден на 23 октомври 1920г. в град Оменя. Носител е на наградата Андерсен за 1970г. Джани Родари умира на 14 април 1980 година.
Бащата на Джани Родари бил пекар – имал собствена фурна и малък магазин. Джани останал сирак на девет години. Една дъждовна нощ баща му излязъл навън, за да прибере на топло бездомно котенце. Простудил се тежко и умрял от възпаление на белите дробове.

      Майка му работела като домашна прислужница в богат дом. Семейството, останало без подкрепата на бащата, изпаднало в нищета. На седемнадесет години Джани Родари вече изкарвал сам прехраната си. Преподавал италиански език на немски евреи, които бягали от Хитлерова Германия.
После Джани Родари работил като начален учител. Той не притежавал специално образование, но имал талант да общува с децата. Често им разказвал измислени от него истории. Малчуганите посрещнали с възхищение новия учител. Джани Родари поднасял учебния материал под формата на игра.
“В действителността може да се влезе през главния вход – казва по-късно писателят, но за децата е много по-забавно, когато влязат през прозореца.”
Когато избухва Втората световна война, Джани Родари се включва активно в Съпротивата срещу италианския и немския фашизъм. След войната работи във вестник “Унита”. Младият журналист пътува много. Опознава контрастите на Италия. Заедно с богатствата й вижда и страшна мизерия. Особено онеправдани по онова време са хората на наемния труд и безимотните селяни.
Джани Родари започва да пише за деца през 1948 година. Първите си разкази и стихотворения публикува във вестник “Унита”. През 1951 година в едно детско литературно списание се появява приказният роман “Приключенията на Лукчо”. Тази книга скоро става любимо четиво на децата по света.
Джани Родари е автор на много сборници с разкази, приказки: “Приказки по телефона” (1962), “Торта в небето” (1966), “Разни приказки за игра” (1971) и на още няколко романа: “Синята стрела” (1954), “Джелсомино в страната на лъжците” (1959). 
Няколко поколения български деца се радват на стиховете на Джани Родари, преведени от поета Валери Петров: “Продавач на надежда”, “Небето е на всички”.
С чудесната си книга “Граматика на фантазията” Джани Родари помага на родителите и учителите да развиват въображението и мисленето на децата, играейки заедно с тях.

      Няма по-любими приказки от тези на Джани Родари! Лудешка смесица от фантазия, хумор, драма, сарказъм и какво ли още не, те винаги са усмихвали, посочвали са  различна гледна точка към света. Зад всяка негова приказка се крият значения, които лесно убягват при повърхностно прочитане, но гротеската, която Родари използва често (гигантска летяща торта-бомба?!), му позволява да залага всякакви идеи и внушения зад привидно безобидните си веселяшки писания. А каква пъстра феерия от образи, всеки различен, всеки уникален сам за себе си, но с една обща черта – нехайно отношение към живота и смело посрещане на чудесата, които той може да донесе.
      През 1970 година Джани Родари получава за цялостното си творчество наградата “Андерсен”, наричана “малката” Нобелова награда.Джани Родари умира на 14 април 1980 година.

Надежда 

Ако можех да имам едно 
магазинче със две полички, 
бих продавал…познайте какво? 
– Надежда! Надежда за всички.

“Купете! С отстъпка за вас! 
Всеки трябва надежда да има!”
И на всеки бих давал аз, 
колкото трябва за трима. 

А на тоз, който няма пари 
и само отвънка поглежда, 
бих му дал без да плаща дори, 
всичката своя надежда.
Златни думи/Нашият химн/
Ти си мислиш:-Да имах
слънчев лъч за писалка,
как ли златна би светела
всяка думичка малка! —Но в твойта мастилничка
има думи, които,
са по-скъпоценни
от съкровище скрито.Ако някой със мисъл
добричка и чиста
оттам ги измъкне
и напише на листа,те златни ще блеснат,
приятелче мило,
макар и написани
с най-черно мастило.
  Училище за големитеУчат се малките, за да сполучат,
но и големите също се учат.
В тяхната класна стая голяма
чинове няма, престилчици няма,
ала и те разрешават задачи,
без да разчитат на подсказвачи.
Всекиго питат да отговаря
„Колко е сметката на обущаря?“,
всеки е длъжен да помни урока
„Близък е срока да плащаме тока!“,
и се изплашват всички ужасно,
щом им дадат да решават на класно:„Как да получим от свойта заплата
дрехи, храна и море за децата?“

Цветовете на труда Всяка работа на тоя свят
цапа човека със своя цвят:
черни от въглища са всички огняри,
бели-брашнени са всички хлебари,
на този пък, който машините прави,
ръцете са вечно от масло кафяви,
а бояджиите са от боята
шарени-марени като дъгата.
И само онези, без труд дето лапат,
единствено те своите пръсти не цапат
и нямат от работа ни петно, нито знак.Но тяхната работа не е чиста все пак!